Защо с възрастта ставаме по‑неграмотни?
- Боряна Бориславова
- преди 2 дни
- време за четене: 3 мин.
— Психологията на загубеното „Браво“
Помните ли първата тетрадка и онова „Браво!“, изписано с червена писалка? Тогава всяка нова буква беше малка победа. С времето обаче „бравото“ изчезна: никой не аплодира добре поставената запетая, а графата „правопис“ не фигурира в нито един годишен бонус. Без да усетим, вниманието към езика изтънява, докато не започнем да вярваме, че „няма значение“.
Това не е само социална промяна, а и поведенческа. В училище грамотността е външно възнаградена (оценки, похвали). Мозъкът свързва усилието („проверявам си текста“) с бърза награда („браво“). Когато пораснем, тази награда изчезва. В поведенческата психология това прилича на угасване на навика: ако той е поддържан главно от външни стимули, а не от вътрешни (напр. „харесва ми да е ясно“), в зряла възраст постепенно се разплита. Не защото сме „по‑лоши“, а защото средата е сменила правилата.
Към липсата на старото „браво“ се добавя и нова, агресивна награда. Живеем във време на разкъсано внимание: телефонът подава мини‑наградa на всеки 10–30 секунди — известие, лайк, нов клип. Мозъкът се пренастройва да очаква светкавичен стимул и губи търпение за бавни процеси. А грамотността е точно такава: четене, обмисляне, прецизиране. Когато вниманието е постоянно накъсано, цикли на концентрация почти не се случват. Резултатът? По‑рядко препрочитаме написаното и по‑често оставяме автокоректора да „кара влака“ — до първата комична грешка.
Тази дигитална надпревара подхранва и рефрена „нямам време“. В режим на постоянна спешност грамотността изглежда като лукс, не като необходимост. Под повърхността ѝ често стои липса на вътрешен смисъл: ако не усещаме, че думите ни имат тежест, че някой отсреща чете, мотивацията угасва. „Защо да се старая, ако никой не слуша?“ — и оттук започва защитното „все тая“.
В българския контекст тези универсални процеси се усилват от няколко местни фактора. Ежедневното прескачане между писмености — латиница в чата, кирилица в имейла, по три смени на клавиатурата — кара автоматизмите да се бъркат: допускаме грешки по навик, не по незнание. Автокорекцията помага, но не учи: спестява усилието и изтрива връзката между правило и смисъл, докато не престанем да мислим за думите, а само за това „да излезе нещо“.
И накрая — срамът като метод. Когато посочим грешка с ирония, изключваме, вместо да включим. Хората започват да се страхуват от писането: „по‑добре да мълча, отколкото да ми се смеят“. Срамът е лош учител: блокира частта от ума, която учи чрез проба и грешка, и води до отдръпване, не до подобрение.
Защо все пак да ни е грижа? Защото грамотността не е само школска норма, а и начин на мислене. Подреждайки изречение, подреждаме мисъл. Мозъкът предпочита структурата; когато я губи, губи и яснота — а с нея идват раздразнение и нетърпение. В този смисъл вниманието към езика не е елитарност, а ментална хигиена.
Как да върнем „Браво“ — без курсове и лозунги
Не ни трябва учебна програма, а малки, постоянни сигнали:
Видим читател: мисли за конкретен човек отсреща, не за „интернет“. Тонът веднага се изчиства.
Една минута бавност: преди „Изпрати“ — отпусни темпото и препрочети на глас. Малка пауза, голям ефект.
Жива обратна връзка: поправяй с уважение и обяснение „защо“, не с подигравка. Така учим, без да изгаряме желанието.
Споделена норма: в екип договорете кратки правила (кавици, числа, имена). По‑малко спорове, повече яснота.
Да бъдеш грамотен днес не е старомодно, а проява на внимание — към себе си, към човека отсреща, към думите, които остават. Неграмотността не е съдба; тя е симптом — на умора, апатия и недостиг на „браво“. Ако вярваш, че думите имат значение, включи се в „Активисти на Запетая“ — общност, която връща смисъла и уважението към езика. —👉 Научи повече
