Българинът и изкуственият интелект: защо едни се отдръпват, а други сякаш го чакаха цял живот
- Боряна Бориславова
- преди 5 дни
- време за четене: 3 мин.
Когато говорим за отношението на българина към изкуствения интелект (ИИ), обикновено обсъждаме технологии, бъдеще и „колко напреднали сме“. А всъщност темата е много по-човешка. Тя засяга егото, усещането за лична стойност, старите ни рани и културните модели, които носим. И най-вече — страха да не изглеждаш „глупав“ пред нещо, което дори не е човек.
Точно затова реакциите към ИИ у нас са толкова различни — от ентусиазъм до откровено раздразнение. Грубо казано, има моменти, в които се отдръпваме от разговора, и други, в които технологията ни носи облекчение, сякаш винаги сме я чакали. Това не са твърди „типове хора“, а различни модели на реакция, през които един и същ човек може да преминава.
1. Българинът и знанието: мярка за стойност, не просто
инструмент
В нашата култура знанието често не е неутрално. То се преживява като мярка за това „кой колко струва“. И когато някой или нещо демонстрира по-голяма компетентност, част от хората го усещат не като помощ, а като заплаха.
Така появата на изкуствения интелект лесно събужда усещане за уязвимост: „Той е по-умен — значи аз къде съм?“ Вместо откритост често идва защитна реакция: пренебрежение, омаловажаване, отказ от диалог.
Това не е технологичен проблем. Това е емоционална реакция към възможността да се видиш по-малък, отколкото си мислил. Тук се ражда и първият модел на реакция: когато знанието се слива с личната стойност и всеки по-силен източник на информация се преживява като удар по самочувствието.
2. Хората, които „пробват“ — и усещат студ
Мнозина подхождат с любопитство, задават въпрос-два — и след това остават с впечатлението, че общуването с ИИ е „студено“, „плоско“, „без душа“.
Причината е проста: хората не търсят само информация. Те търсят отразяване — човешко вдишване срещу тяхното издишване.
Когато машината не реагира емоционално, човек остава насред разговора сам със себе си. Това може да създаде усещане за празнота, което се тълкува като „технологията е безполезна“. Оттам често идват и раздразнението, и гневът към самата технология. Всъщност това е трудността да се намери място за нещо нечовешко в личния ни емоционален свят.
3. Хората, които усещат, че „са чакали“ тази технология
От другата страна са хората, които мислят, пишат, анализират, развиват идеи. Те търсят партньор в мисленето — не някой, който ги съди, прекъсва или сравнява. И когато срещнат изкуствения интелект спокойно и с любопитство, чувството е почти освобождаващо: „Най-накрая някой, който може да мисли с мен, без да ме разсейва, без да се сърди, без да се уморява“.
За тези хора ИИ не е конкуренция. Той е инструмент и пространство — тихо, широко, нечовешки търпеливо пространство, в което мисълта може да се разгъне докрай.
4. Културният код: недоверие към „системата“, доверие към „човека“
Българинът исторически е свикнал да вярва на „нашия човек“, а не на институции, структури или системи. Затова ИИ, независимо колко човешки звучи, често се възприема именно като система — нещо външно, безлично, потенциално контролиращо.
Дори когато човек иска да опита, вътрешната бариера си стои: „Да, ама тоя няма душа.“ „Да, ама това не е истински разговор.“ Тази бариера не е рационална, тя е културна — наследена от поколения недоверие към всяка власт, която не е лице в лице.
5. Психологическото ядро: не страх от технологията, а страх от себе си
Сърцевината на проблема е една: разговорът с изкуствения интелект е странно огледало. То не крещи, не се кара и не е агресивно, но изведнъж осветява пропуски, колебания и въпроси, които не сме си позволявали да изречем.
Някои хора се плашат от това. Други — се вдъхновяват. А често един и същ човек преминава през и двата режима в различни моменти.
Разликата не е в технологията, а в готовността да понесем собствената несигурност.
Заключение
Отношението към изкуствения интелект не разкрива толкова много за самите технологии. То разкрива много повече за нас.
Някои хора се отдръпват, защото усещат заплаха за своето самочувствие — знанието и личната стойност са се слели. Други се ядосват, защото очакват емоционална реакция от нещо, което не може да реагира като човек, и преживяват ИИ като студена „система“ или строг съдия. Трети убеждават себе си, че „това не е за тях“ и остават в защитно дистанциране, вместо в любопитство. А четвърти откриват партньор, който им позволява да мислят свободно — без срам, без напрежение, без очаквания.
И в това няма „правилно“ и „грешно“. Има само хора със своите страхове, нужди и начини на мислене. Важното е да разпознаем през кой модел на реакция преминаваме в момента — за да можем да го променим, ако ни пречи.
Ако искаш да разгледаш тези реакции още по-конкретно, ръководството „Как да говоря с GPT“ събира идеите в практична рамка и кратки упражнения. Можеш да го използваш заедно с останалите материали за изкуствен интелект на zapetaya.com, за да превърнеш този „странен разговор“ в по-спокойно, човешко пространство за мислене.
